АЗ ТОЕСТ ТЯ

Събуждам се в утрото на новия ден. Отмивам и последните спомени от дълбокия сън от клепачите си със свежата смес - вода. Тази смес ми действа страшно ободряващо. Готова съм да отворя очите си. Отварям ги продължително, искам да фиксират всяка частичка, изпречваща им се на пътя на това “отваряне”. Погледа ми се впива в будилника…събудила съм се преди той да позвъни. Доста учудващо е, като се замисля. Някаква непреудолима жажда тръпне в мен…жажда за новия ден и нещата които могат да се случат. Стаята ми е необикновенно светла! Да я разцелува човек! Милата ми стая, толкова енергия е попила между скромните си четири стени, че просто не ми се вярва как не е променила формата си досега. Все пак си е каменно помещение, знам, но за мен тя има душа. Отварям си “праисторическия” гардероб…хей, ама колко багри са се вплели вътре! Защо ли до вчера всички ми се виждаха сиви? Не бях обърнала внимание колко разнообразни дрехи имам. Е, вече обърнах…и този момент трябваше да дойде. Направо ми се иска всичките да ги навлека, да бъда пъстра и необикновенна с тях, а след това да изляза навън и да се усмихвам на всеки непознат, който срещна по улицата…да направя и другите около мен щастливи, не е честно радостта да си остане само за мен, а и наистина не знам дали няма да се пукна като сапунено мехурче от толкова щастие днес! Хм, я да си избера все пак дрехите за днес…дам, червените панталонки, синята блузка със слънчицето и…охооо, ето, най-накрая ще се реша да сложа и виолетовата ми шапка-идиотка. Хей, искам да се видя в огледалото…яяя, ама каква съм шарена само, като никога!
Поглеждам към масата претрупана от прахясали книги, писания. Трябва да разтребя тези неща. Защо и да не ги изхвърля? Хм, някаква бележка. Нещо като писмо, затиснато между две тежки книги. За какво ли е? Ама нещо не мога да го измъкна. Уф, как съм го затрила навътре. Хайде, друг път ще го видя, сега не ми е до него. По-добре да поизляза малко навън, да се разтъпча, трябва ми пространство, въздух, ведринка.
Излизам. Няма никой, колко странно. Вървя, вървя, и пак този господин “никой”. Толкова е пусто. Потискащо пусто, направо. Май е по-добре да си бях останала вкъщи, при моите вещи, отколкото да се потапям все по-навътре в тази отчужденост. Още няколко крачки, за да се уверя, че просто няма жива душа…бъррр смразяващо е! Чувствам, че ако остана навън ще изчезна, въздухът ще ме разгради на няколко големи парчета, след това на по-малки и все по-малки, докато накрая ще се слея с този въздух и ще стана невидима. Може би точно това се е случило с другите хора. Затова няма никой! Мисля си, защо тогава мен ме има? А, има ли ме наистина? Да, в огледалото се видях, но това беше само едно отражение, един сноп от светлина, която ми се е искало да е там. Това далеч не е достатъчно, за да съществувам.
Навън продължава да е пусто и бездушно. Няма никой – мен също.